Text of Presentation by Dobrina Topalova 2008

ПЪТУВАЩИЯТ МЕЖДУ СВЕТОВЕТЕ И ПЪТУВАЩИТЕ СВЕТОВЕ

 

Кристофър Бъкстон и неговите романи

 

            Кристофър Бъкстон работи в Норвегия и Португалия преди да пристигне в България като учител по английски език в английската гимназия в Бургас през 1977 година. Тук среща съпругата си, тук се ражда дъщеря му. След завръщането си в Англия работи в колежа “Брейнтрий” в Есекс, като преподавател по медии и комуникации. И двата му романа – “Далече от Дунава”, 2006 г. и “Прудънс и червения барон”, 2008 г. недвусмислено изразяват съдбовността на връзката му с България. В тях любовта събира герои, родени в България и на запад от нея, но в тях диша и субективно изживяното и откритото от съдържанието на епохи от българската история, читателят открива не просто погледа на чужденеца към българския свят, а познание и чувствителност за неговата психология, култура и духовност, които се постигат не толкова чрез интерес и любознателност, колкото по пътеките на любовта.

              Кристофър Бъкстон живее между Бургас и Колчестър, между два свята, чието сливане и в романите му се осъществява преди всичко у човека. Световете, дори когато изглежда, че си протягат ръка – и чрез кръстоносните походи за спасението на християнските земи от прегазващите Балканите иноверци през 14 век /”Далече от Дунава”/, и чрез междудържавни споразумения и обмен на кадри през 20 век/”Прудънс и червения барон”/ – най-често си остават далечни и чужди. Нещо повече – най–често придвижването им един към друг поражда сблъсък, разруха, смърт. Само у човека,  надраснал предразсъдъците, с които го е закърмил светът, става възможно придвижващите се един към друг брегове да се докоснат и да се издигне от сливането им свещеният връх на хармонията. Любовта е силата, която лекува човека от неизбежната му прикованост към модели, роли, догми, клишета, тя пробужда дълбините, в които всички сме едно, в които човекът е просто същество и защитните брони и ризници, изградени от недоверие, страх, омраза започват да изтляват. И в двата романа на Кристофър Бъкстон човешкото е върховен коректив на социални системи, идеологии, религиозни догми, независимо от това дали героите вярват в тях или не. Тези, които са приели безрезервно прокламираните от действащите социални структури митове, в този повествователен свят са предизвикани от съдбата да изживеят съмнението, колебанито, нарушението.Човешкото, колкото и да е подчинено от света, се оказва жилаво, пробужда се и – съзнателно или не – се противопоставя на нахлуващото отвън. Това е голямото предизвикателство на живота – да  откриеш вътрешния източник на познанието, да си припомниш кой си в един свят, който твърди, че го знае и властно се разпорежда – чрез фигурата на бащата, чрез идеологическа доктрина, чрез религиозни догми, чрез нормите на утвърдения морал и клопките на вината и самоосъждането. Героите на Кристофър интригуват и очароват читателя именно със способността си да надраснат световете, в които неизбежно – в различна степен и по различен начин – са били заключени – в религиозния, социалния, екзистенциалния смисъл, да преодолеят обсебващата сила на митове, илюзии, кумири и демони, да изстрадат силата си да приемат света, пътуващия  в него човек, самите себе си  с повече любов и с особено чувство за хумор.

          В “Далече от Дунава” Мария Искра твърди:”През по – голямата част от живота си съм живяла в трудни времена.”Тя преживява падането на България под турско робство, пътуване през размирна Европа, края на стогодишната война във Франция. Животът й е непрестанно надмогване на разрухата, смъртта, на предразсъдъците на  околните, на самотата  и отчаянието. Изпъстрен е със забележителни срещи с хора от различни националности, с личности, чиито имена са останали в историята на Европа – Хенри V, знаменитите банкери Боронео, Танги дьо Шастел, Томас Ремпстоун…Мария Искра живее в епоха, която създава легенди или ги развенчава – Баязид Светкавицата, Жана д Арк, Жан безстрашния, краха на западното рицарство при Никопол…Няма земя по пътя й, която да не кипи от енергиите на промяната, в картата на Европа се огъват и преначертават граници, границите на средновековното мислене и морал се пропукват от енергиите на новото време. В размирния 14 век европейският свят пътува, трансформира се, едновременно боледуващ от от миналото и носталгично вкопчен в него, предизвикан от новото и колеблив и агресивен  в страха от неизвестното.

          Кристофър Бъкстон определя темата на новия си роман – “пак любов в трудни времена, но в съвсем друг контекст”. В “Прудънс и червения барон” англичанка пристига в България и през нейния поглед оживява образът на  обществото от последните десетилетия на тоталитаризма – ежедневието в английската гимназия, частния живот на хората,  едно от най – емблематичните деяния на режима от 80-те – смяната на имената на турскоезичното население. Прудънс заварва един свят с толкова втвърдени и охранявани граници, че въпреки че е предупредена за това, изживява особен културен шок – надзиравана е толкова мето дично, че само доброто й чувство за хумор я спасява от шпиономания. От преминаването й през митницата до най – съдбовния й  сблъсък с апарата на Държавна сигурност  тя непрестанно усеща прерязващия поглед на  другарката Василева, суровото изражение на портретите на ЦК на БКП от стената, зорката бдителност на работническата класа, въплътена в лелките в училище, в съседи – доносници, във вечната фигува на мъж с тъмно палто. Тоталната репресия на системата има своите безспорни постижения в игнорирането на неорганизираната от нея свобода. Но в битовата сфера на живота Прудънс с изненада открива свободата на мисълта и словото, трансформиращи публичния славослов  на  властта в стила на анекдота, парадната поза на идеализма – в откровена аполитичност, иронично и пародийно интерпретираща политическото клише. Този свят също пътува,  трансформира се, а 10 години по – късно той ще изживее приобщаването си към европейската демокрация, голяма част от героите Прудънс ще срещне отново у дома – в Лондон. Отново границите на Европа ще се огънат, за да рухне стената между Запада и Изтока. Едновременно боледуващ от миналото, но не чак толкова носталгичен, променящият се свят ще се вкопчи в новото – не толкова във възможността да го сътвори, колкото в шанса да оползотвори създадени вече на запад възможности.

          И двата романа на Кристофър Бъкстон съдържат в себе си и историческия, и любовния роман , и в двата му романа и историята, и любовта са драматични, в една или друга степен белязани от пределността на изпитанието пред човешкото.

          Светът е двулик и през 14-ти, и през 20-ти век. Зад високите фрази  на широко тиражирани митове, емблематични образи и културни клишета, зад идеализираните и ритуализирани структури на самоприпознаването причакват в иронична гримаса отхвърлените от канона, профанизирани от табута и предразсъдъци  импулси, пориви, съдържания. В ” Далече от Дунава”  още от първата страница започва развенчаването на митовете от жестоката реалност – “най–великата армия”, тръгнала да спасява от турците “братята – християни”,  е “погубена от високомерието и разгула си”, кръстоносците плячкосват, изнасилват, убиват тези, които уж спасяват. Християнското единство се разпада на всички равнища на текста – от отбелязването на историческия факт – по това време  има двама папи, през романовото действие – кръстоносците пощадяват само богатите заради откупа, до речта на героите – наричат българите “схизматици и еретици”. Словото се изпълва с горчива ирония – “Така западните християни стовариха божия гняв върху Оряхово – или поне така твърдяха техните свещеници”. Рицарските клетви се нарушават спокойно, “щом Магистърът не вижда”, с “най – елитната армия” се движат сводници и проститутки. За брат Томас е тук е “Содом и Гомор…ада, очертан с военни палатки”, а Мария Искра си спомня – “самият ад гореше”. От този ад към обетована земя тръгва тя, за да спаси себе си и своя любим. След дългите им митарства обаче се оказва, че в родината на Жил също се сблъскват с двойни стандарти – и тук под маската на християнското благочестие и ревностната взискателност към ближния най–често надничат пресметливостта, егоизмът, ревността и омразата. Оказва се, че и раят може да бъде твърде суров и безсърдечен към този, който държи повече да е честен пред бога, отколкото пред църквата.

          Ако в “Далече от Дунава” преди всичко църквата тиражира лъжливото слово на несъществуващ всъщност идеализъм, непосилен и за проповедниците му,  в ”Прудънс и червения барон” твърде близки митополагащи енергии са произвели догми и образци, в които всъщност не вярват и тези, които ги проповядват. Апаратчици повеждат кръстоносен поход за покръстването, зорко бдят за устойчивостта на атеизма, за високия социалистически морал, за всяко отклонение от нормите на съветския модел. Но зад публичната демонстративност на праведността си крият същото, което покриват с расата си героите от първия роман на Кристофър Бъкстон – осакатени души, отмъщаващи на другите за духовното им здраве под маската на ревностната преданост към своя бог –  и  отец Жером, и другарката Василева са съвършени изваяния на системата, която ги е осакатила, усвоили стратегията й до съвършенство – да прикриват опиянението от садистичната авторитарност зад принципността в името на идеала, те са съвършени оръдия на светове, създадени от догми. Прудънс е силно впечатлена от факта, че привилегиите на апаратчиците и приближените им се приемат като нещо естествено, както от тях, така и от останалите, че те са дълбоко убедени в своята неуязвимост, както и останалите  – “Чавдар си мисли, че може да прави  каквото си иска с хората и това ще му се размине. Но пък баща му… той е такъв важен човек…” Самият Чавдар по нищо не отстъпва на приятелите си, които изливат щедро ирония и сарказъм по адрес на държавния глава и комунизма.

               Героите и в двата романа са изправени пред изпитанието да намерят нещо сигурно в света на пропукващите се митове. За болярина Иван и дъщеря му Мария Искра в този променящ се свят “единственото сигурно нещо оставаше реката”. Дунава и оживената търговия по него с италианци, арменци, евреи, гърци осигуряват такива международни контакти, надеждни партньорства, приятелства, благодарение на които дори когато врат и кипят историческите въртопи на Балканите става възможно да се спасиш и дори да разчиташ на капитали в чужбина. Бащата на Мария е човек на новото време, отворен към широки свят, благороден, но и пресметлив. Наследила качествата и знанията му, тя ще съумее и да спаси своя рицар, и да го отведе в родината му, при това – с приличен капитал. Това, което е сигурно и за  младата венецианска република е, че търговията трябва да продължи, независимо от това, че сега партньорите са други – църквата твърди, че ще настъпи краят на света, щом дожът търгува със султана. Добрата сделка осигурява неочаквано добри позиции на Жил и Мария, а и на сина им Жехан във Франция, въпреки че за почти всички бракът им пред бога е съмнителен. Дори тяхната история , драматичната и затрогваща любов ще бъде оценена по забележителен начин от банкера Боронео – “Той спасява тебе, ти спасяваш него – добра сделка.”

          И в “ Прудънс и червения барон” търговията след падането на режима  свързва изтока и запада, но тя няма много общо с онази на болярина Иван от 14- ти век – чрез нея разбойничестват бившите апаратчици в парньорство с бившия криминален контингент. И тук високомерието и цинизмът събират още преди политическите промени хора, за които идеалите са само дума – бащата на Прудънс, социалист по убеждения и профсъюзен активист с тъга обобщава-“Малко е иронично. Цял живот се трепах за копелето Максуел,…а той през цялото време ми крадеше пенсията и я прахосваше за съмнителни сделки в Източна Европа с хора от рода на твоя свекър/човек с висок чин в тайните служби/.А сега мръсните пари се връщат.”

          В “Далече от Дунава” авторът поднася като чудесна метафора на гледната си точка към историята и нейната митология един епизод от бягството на оцелелите кръстоносци след битката при Никопол – полски рицар със сетни усилия успява да вкопчи ръка в отплуващата лодка, но “един от братята му християни стовари секирата си върху нея”.Героят трябва да разчита на волята си да оцелее и успява да доплува, въпреки тежестта на доспехите си до другия бряг, а по–късно се ражда легендата за него. Кристофър Бъкстон очевидно е задълбочен изследовател на историята, но неговите романи съвсем не я идолизират, не се стремят да я превърнат в митология, подобно на добре познатата романова стратегия в класиката на Европа /Херман Брох/. В тях читателят се среща едновременно с най–високите традиции на класическата проза – с интригуващ и увличащ сюжет, с особена задушевност на разказа, но и с един разказвач, който без да натрапва идеи и философски концепции изразява постмодерния ни скептицизъм към заварените митове, утопии, идеологии със забележително чувство за хумор. И в двата романа парадната митология на историята се трансформира от един лишен от сантименти реализъм, който категорично отхвърля възможността да бъде манипулирана чрез идеализиране или чрез цинично интерпретиране гледната точка към историята. Авторът споделя, че особено му допада Дикенс заради умението му “да нарисува вътрешното богатство на човека и да го свърже с всеобхватен морален поглед към обществото” и постига именно всеобхватност на образа на историческите епохи и светове – чрез забележителен лаконизъм, чрез елеганта стратегия – хрониката на историята “потъва” в измеренията на човешкото, в човешки съдби, драми, рефлексии – в полифония на гласове, улавящи различни нива, потоци, изражения на живота. И в двата романа се откриват демитологизиращи стратегии, една остранена позиция на разказвача, който оставя героите си  да следват приумиците на удивителното проявление на човешкото в живота, да изстрадват своите истини и да се борят за тях. Кристофър Бъкстон умее да приема и оценя историята с особена мъдрост –  потокът на ставащото в историята  носи властта на кармичната воля, която реди човешки съдби, предизвиква човека да я надмогне, не да я отхвърли, което е невъзможно, а да се извиси над нея изстрадвайки я, да понесе иронията на съдбата, която ни причаква на крачка от гордостта, високомерието, тшеславието, готова да завихри хаоса, да размени ролите, да ни отскубне от корена на убеждения,  принципи, навици и да ни изхвърли на непознати брегове.    Всеки от героите му носи у себе си символи,  културни матрици, в една или друга степен натрапени модели и клишета на света, в който е живял, но именно тази охраняваща статуквото нормативност, осигуряваща ни илюзията за устойчивост е предизвикана от подвижното тяло на историята, от извиващата се и пулсираща плът на живота. В това изпитание на човешкото идва да го спаси любовта,  заживявайки в нейния свят, човекът разбира с ума и сърцето си, че случващият се живот е твърде уникален, единствена реалност, за която е нужна смелостта да бъдеш, а не да  съзерцаваш образци и идеали, неродени у теб. Любовта и в двата романа провокира у героите особено дълбок процес на себепознание, а Кристофър Бъкстон споделя, че писането има същата роля и за него самия – “започвам да разбирам какво има в мен, както и какво има в моите герои…писането е едно пътуване с малко фенерче в непознатото”.

            Особено драматично е изживяването за Жил Гитон, рицар хоспиталиер, дал обет за безбрачие, възпитаван в ордена на Родос, герой, който носи истински идеализъм и висока духовна потребност за кауза, човек с дълбоко морална чувствителност. Той е войн на Дева Мария –“майка на страдащите сърца”,”милостива…благочестива…” и към нея е молитвата му в непоносимото му страдание на духа и ума, на почти агонизирщото му тяло в началото на романа, но ще го спаси по чудо една земна Мария, която е спасил от изнасилване, чийто баща е убит – каква ирония – от рицарите на Запада, ”които толкова обичаше”. В смут и страх, срам и тревога Жил ще се мята  докато стигне до избора да последва сърцето си. Постепенно ще се разкъсва пелената на заблуди и лъжи в ума му, на предразсъдъци и съображения , за да стигне до убеждението, че Бог не може да счита за грях една любов, ако тя спасява и прави човека по – добър, че този нов обет е по – истински, защото е роден в сърцето му,изстрадан в дълбините му.

          И за Прудънс любовта се оказва особен предел, след който тя е по–готова да се отърси от обсебващия социализъм на баща си, от самата фигура на бащата, която има обсебваща сила и за Чавдар. Родени от двете страни ни желязната завеса, те и двамата се нуждаят от “убийството на бащата”, за което разказват митовете на човешката култура от началото на времето. Прудънс си спомня безконечното писане на агитационни материали, за скандала с баща й след един урок по обществознание. За баща й политиката е самият живот – той е най-истинският активен борец срещу капитализма в романа, въпреки че не ползва никакви привилегии за това, дори  котаракът му се казва Сталин -“В Англия можех да мина за олимпийски състезател по пюене срещу Маргарет Тачър.Татко ме беше обучил добре.”Но фигурата на бащата в нейното съзнание не излъчва любов, тя си спомня отговорността и грижата му, но не и истинска близост и нежност, ругатни и шамари и вечното си усещане, че той не й е баща. По ирония на съдбата тя ще  замине за свят, чиито врати ще й отворят владеенето на руски език и биографията на баща й, за да открие пълната несъстоятелност на жизнената му утопия там, където е станала реалност и да срещне любовта, която ще й даде сили да се откъсне окончателно от сянката на бащата.

          Чавдар изглежда идеалният избор от гледна точка на модела, който Прудънс несъзнавано носи у себе си – той освен всичко, което осъзнато я привлича,  е син на човек, който за голяма част от героите в романа символизира това, което се нарича социализъм. Но и той като Прудънс се оказва твърде далеч със сърцето, а и с ума си от бащата и неговата воля. Чавдар става жертва на баща си – и заради бруталната му власт да направи невъзможна връзката между него и “една чужденка”, и заради положението си на марионетка в незаконния бизнес на баща му и попадането в затвора.И съдбата на Жил от първия роман на Кристофър Бъкстон в най – голяма степен е предрешена от баща му, който го праща при ордена на хоспиталиерите едва 12-годишен.

             Защо точно фигурата на бащата трябва да бъде преодолявана и в двата романа, защо именно в това преодоляване е съдбовна сила е любовта? Може би защото именно бащата символизира наследяването на завареното от поколението, законът на рода и подчинението на норми и воля. В човешката култура тази фигура обвързва индивида със социалността, бащата, точно обратно на майката, символизираща дома, безусловната любов, обетованата земя, в която всички са равни, символизира в психологията на човека проявлението навън, в колективния свят, вписването във временното – социален статут, конкретно-исторически норми, класа, структури  на идеологии, религии, роли. Убийството на бащата винаги е трудно и защото предизвиква неизбежно чувство за вина, но то означава именно еманципирането на индивидуалността, дава на човека шанс сам да избере съдбата си. За Жил ще се погрижи Божията воля – баща му ще си отиде от земния свят преди да е разбрал за дързостта на сина си да следва волята Божия, която чува в сърцето си, а не неговата и тази на църквата. Прудънс ще узнае, че биологичният й баща е мъртъв и няма да се чувства уязвима от укорите на пастрока си, че е предала класата си. За Чавдар “убийството на бащата” ще се окаже най – непосилно, защото неговият баща е твърде демонично проявление на архетипа на бащата, но непосилната част от товара му ще поеме Прудънс, чието име означава благоразумие – тя ще информира един от многото му врагове в Европа къде е, а останалото ще остави в ръцете на Бога –бащата на всички ни.

          Какво е Бог – всеки от героите на Кристофър  Бъкстон знае отговора, който е верен според света, в който е роден. Но световете пътуват, изливат се от бреговете си, догмите им се пропукват, през тях и с тях пътува и човекът.Той е призван в този повествователен свят не просто да измисли своя бог, а да го познае, да свали от икони и книги образа му в живота –да го открие у себе си – да го следва в този двулик свят с двулики герои, в който най–важното е да обичаш живота повече от мита за живота, чийто и да е той .И образът на Бога, и образът на света, и образът на любовта оживяват в двата романа  като придошли отвън у човека – от библията, от словото на наставника, от културната митология на времето – за да се спуснат в плътта на  живота и да заговорят сгласа му. Мария Искра  си мисли- “И аз знам нещичко за Бога …Бог беше инстинкт за добрина…Бог прощаваше на грешниците…Бог беше създал красота и й позволи да опита малко от любовта”. А в края на втория роман Прудънс си мисли – “Щях да върша добро по благоразумен начин, подобаващ на името ми.Бог щеше да оцени безсърдечието, което бях проявила …и щеше да го компенсира със силата и непоколебимостта на любовта ми..”

          В романите на К. Бъкстон човекът се учи да бъде себе си, само ако се осмели да обича, защото няма друг път към мъдростта, с който ни е дарил Бог. Авторът   вярва, че у човека има много повече от това, което е способен да види светът, много повече от това, което обича да помни историята, много повече от това, което най-често е готов да види той самият у себе си. Затова неговият повествователен свят увлича и запленява, защото носи и ирония към клишетата на цивилизацията, колкото и патетични да са те, и вяра в силата на човешкото, в способността му да надмогва временното и да оцелява. Кристофър Бъкстон разказва със завладяващо любопитство към човека, затова романите му са приютяващ свят, в който философията се ражда с един всеопрощаващ хуманизъм.

                                                        Добрина Топалова

Guestbook

We'd like to know what you think about
our web site. Please leave your
comments in this public guest book so
we can share your thoughts with other
visitors.

captcha

Enter the text below

After approval your message will be added to our Guestbook