Откъс от новия роман на Кристофър Бъкстон

 

Героя Данчо Попов се намира близо до Битоля по време на Първата Световна Война.  На този фронт е бил убит Българският поет

Димчо Дебелянов

 

La guerrepour vous, Janny Bulgarrr, cest fini!  Данчо седеше на пода  в чакалнята на гара Флорин.  Той позна царя на Гърция в портрета на стената. Белезници от въже и кожа бяха стегнали китките му една до друга.  Друго въже притягаше краката му.  Редицата, в която беше седнал включваше десетина българи; двадесет германци седяха пред тях и всички бяха здраво завързани със същото грубо въже, което разрязваше кожата и притискаше вените им.

Двама чернокожи мъже седяха на пейката срещу тях с разкопчани туники и с изключение на оръжията им, цялата им екипировка беше  сложена отстрани.  Единия имаше мачете на коленете си и изостряше  ръба му с дълги, гальовни движения на точилото си.  Другия държеше пушка в скута си.  Те говореха помежду си, с гласове с висок тембър, без да обръщат внимание на мъжете, седнали на пода.

Данчо разпозна мъже от неговия баталион.  Главите на всички бяха наведени в изумление.  Той не знаеше имената им.  Като него, те бяха останали живи случайно – повечето, предположи той от фронтовата линия по-надолу.  Можеше само да си представи каква ще да е била съдбата  на най-близките му другари.  Един германец пред него вдигна завързаните си ръце  и простена. Pardon, Messieurs! Je voudrai faire le pisse!”

В началото африканците се престориха че не разбират.  Когато настояванията на германеца станаха по-спешни, те се разсмяха.  Дочу се вълна от недоволство, която достигна най-високата си точка с вик на български, че горкия човек не би трябвало да се напикае в гащите си.

„Тишина!?”  По-високият африканец преметна пушката си на рамо.  Другият стана, размахмайки мечетето си.  Безпомощните затворници замръзнаха.

Вторият африканец се засмя пак и каза нещо на другаря си, после посочи към германецаAllez!”  Той посочи към голяма кофа  в ъгъла на стаята. Allez vite!”и после се смя докато пълния германец се опитваше да стане няколко пъти и после, затруднен от въжето около краката си, трябваше да ги влачи с малки стъпки мажду редовете затворници към кофата. Дори когато вече беше стигнал ъгъла, му трябваха няколко  агонизиращи секунди докато откопчее копчелъка си с пръстите на едната ръка, да намери пишката си и тогава, най-накрая, да отпусте дълга струя урина, която пусна пара и плисна при удара си в галванизираната страна на кофата.

Данчо гледаше в пода.  След близо половин час следващия затворник беше принуден да се клатушка до ъгъла.  В този половин час, Данчо преживя отново ужаса на пленяването си.

Спомни си бялото на очите му и оголените бели зъби, издадени в крива усмивка, острото убождане на собственния му щик в гърлото му – беше паднал в дъното на тясния окоп, ударил главата си в каменния под и ботуша на африканеца беше върху гърдите му. Блясна мачете, като че ли беше вдигнато нагоре. Света Богородице – той очакваше низбежното пробождане.  В тази секунда, той  си взе сбогом с далечните викове и крясъци, с отсечения огън на пушките.   Изстрел по-близо и после все едно че небето падна върху него.  Той беше прикован под тежестта на падналия, без да може да помръдне.  В тясното пространство, ранения африканец лежеше отгоре му, горната част на ръката му притисната в гръкляна на Данчо, плитките му вдишвания галеха бузата му.  Африканеца се опита да извика, но само успя да програчи.  И въпреки няколкото сериозни рани от куршум, Данчовият противник беше залостен  отгоре му като влюбен морж.

Около тях, нощната битка вероятно продължаваше.  По-нагоре, от ляво, немската картечница беше замлъкнала.  Дрезгавите викове, пукота на пушките, експлозиите на гранатите като че ли се оттегляха, докато двамата  неохотни любовници лежаха притиснати заедно, в очакване на утрото.

Как ли се беше смял Господ на това необикновенно чифтосване!  И най-малкото движение на Данчо беше  затруднено от близките стени и врага му, чието единствено орйжие беше тежестта му. Ръцете на Данчо бяха приковани от страни на тялото му.  Пушката му лежеше безполезно – щика все още на сантименри от брадичката му.  Не можеше да извади бялото на очите му, които гледаха диво.  Раката на падналия  продължаваше да стои върху гърлото му, почти го задушаваше.  Едва дишаше, камо ли да прюе!  Най накрая той загуби съзнание.

Как само се беше смял сръбският офецер, когато в сивата, снежна утрин, той погледна надолу към стенещата двойка.  Неговият взвод се беше изкачил по стръмният хълм без да срещне някаква съпротива, достигна и превзе окопа.  Първо раненият африканец беше леко повдигнат от тесния окоп.  Той беше загубил много кръв.  Кожата му беше станала от черна в сива.  Сръбските войници боравеха с екзотичния екземпляр все едно че той беше шивашки маникен и без да губят време го сложиха да легне на носилката, а след това избърсаха ръце в униформите си.

След като беше превъзмогнал удивлентието си че Данчо беше преживял нощта само с леки болки и изтръпвания, сръбският офицер протегна ръката си „ Хей, комшия, дръж здраво и без номера сега!  Твоите хора са или мъртви или отишли надалеч.”

После Данчо трябваше да върви по дължината на окопа и да стъпва върху телата на мъртвите си сънародници.  Времето е било толкова малко.  Атаката е била толкова внезапна.  Някои от българите бяха разкъсани от гранати, но повечето бяха разсечени от мачети.  Сутрешните мухи вече кръжаха наоколо.  Данчо се чудеше къде ще отидат въшките.

По средата на пътя те трябваше да залегнат, за да избегнат мините, падащи от ляво и от дясно – недълготраещ подарък от оттеглящите се немски и български войски.  Но скоро те достигнаха покритиета на дефелето, за да минат пез прорязаната мрежа и да се спуснат по стръмния път на козите.  В студената ясна Ноемврийска утрин, Данчо, придружен само от двама сърби, беше минал вражеската фронтова линия, като скачаше в тяхните сега зловещо празни окопи, чийто обитатели в момента преследваха на север Данчовите отстъпващи сънародници.  Окопите бяха до сущ еднакви – като че ли наредба беше разпостранена по света – всеки войник да стои и се бие в собствените си смръдящи лайна и урина, да опознае интимното приятелство на въшките.

Зад фронтовата линия, той бе предаден на африканците.  Черни ръце го грабнаха.  Неговите протести предизвикаха само смях и ритник по задника.  Сръбските войници не бяха толкова добре настроени към комшията си, както беше тяхния офицер.  „Да ти еба майката, български буклук! Тук ти е мястото, при тези буклуци.”  И Данчо стоеше, гъделичкан от игриво мачете, докато ръцете му бяха вързани толкова стегнато, че му се струваше, че ще получи удар, краката му бяха завързани вниманелно и безмълвно. Неговите нови стражи го преведоха през група палатки, за да го доведат при другите планници, които го гледаха с питащи очи.

Бяха наредени в неравна редица и с влачещи стъпки изпратени долу до гарата, където той сега се намираше седнал, в редица от десет души, задника му повдигнат към болящото го от всякъде тяло, завързаните му ръце – обхванали повдигнатите колене.  Въжетата бяха толкова стегнати, че сърцето му пулсираше в ръцете.  Той  повдигна глава за да разгледа охраната.  Беше виждал черни хора само на кино.  Там те бяха полу-голи, лицата им и горните части на телата им бяха изрисувани с бели, кръгообразни мотиви върху лъщящата им кожа.  Носеха поли от сухи треви и държаха щтитове и стрели.  Тези стражи, обаче, носеха униформи, както всички други бели войници в тази отвратителна война.  Бежовите им туники бяха украсени от двоен ред медни копчета.  Панталоните им бяха събрани в колената от гамаши, които подчертаваха тяхните източени крака.  Носеха армейски ботуши.  Данчо погледна на дясно и после на ляво за да види дали може да улови погледа на някой от другите пленници, но те всички се взираха напред, все още удивени, докато двамата африканци сега минаваха наперено през първата редица от затворници, подвиквайки си на някакъв остър, щракъщ език.  По-високия страж носеше червен фез, който напомни на Данчо за старите снимки от Отоманската Империя.  Данчо кръсти този „Жирафа” заради издълженото му тяло и дългия врат.

Един германец от втората редица започна да вика и се опита да се изправи на крака. Бързо по-ниския страж, когото Данчо беше нарекъл „Жабока”, извади палка от колана си и му удари два яки удъра, първо по главата, после по пръстите.  Вълна от недоволство се чу, която замлъкна само когато Жирафа свали пушката си от рамо и я насочи към Данчо, който се усети, че викаше.  Жабока вързо обходи уязвимите затворници – сега замлъкнали и Данчо получи два силни удара по плещите. Cest pour mon frere! Дончо изпъшка, сълзи бликнаха от очите му, почувства топлия дъх на Жабока близо до ухото си.  Cest pour mon frere! Всяка сричка беше произнесена поотделно.  Тези африканци говореха на Френски!

Тази мисъл бе потвърдена почти веднага, тъй като през вратата влезе френски офицер.  Докато Жирафа и Жабока ударяха крак в крак и отдаваха чест, разбираема вълна от облекчение заля раменете на седналите затворници.  Данчо размърда раменене си, там където бяха паднали ударите. Ето, дойде един бял човек да внесе ред в събитията.  Затворниците пред него вдигаха здраво завързаните си ръце, молейки за облекчение.

Silence!!” Крясъка на французина изцяло прекъсна протестите.  Той излая някаква заповед и Жирафа вдигна пушката си диагонално на гърдите си, докато Жабока потупваше с палката върху дланта на лявата си ръка.  През вратата влезе огромен като мечка африканец, със сержантски нашивки на раменете си.  Зад него влезе сержант в сръбска униформа, рамо до рамо с ранен Немски офицер.  Салютите бяха повърхностни.

Немския офицер пристъпи напред.  Говореше трудно.  Данчо не разбра нищо.  Но немските войници откликнаха с тихи стенания. Дори имаше един добре изразен протест, там където седеше бития германец.  Но крясъка на французина за тишина  и заплашителните движения на африканските стражи ги прекъснаха моментално.  Междувременно, германският офицер можа само да свие рамене, да примижи от болка и да продължи задъханата си реч.

Когато той свърши, Сръбският офицер излезе напред.  Той беше млад мъж с тънки като молив мустаци.  Очите му светеха от злоба. „Братя славяни, – да, аз говора на вас, българите, бавно.  Сигурен съм че разбирате!  За вас, късметлии, войната свърши!  Вие сте затворници на Антантата.  Подчинявайте се на стражите си, и ще се отнасят към вас добре, според законите на хуманноста – закони, коите вие, българите, не уважавахте много, когато погазвахте свещенната земя на  моята страна!  Радвайте се, че сега сте под протекцията на Французите.”  С иронична извивка на устата си, той посочи към африканците.

„Тези са вашите стражи и защитници, комшии!  Трябва да се подчинявате на всички тяхни заповеди. Срещу това, те ще ви хранят и пазят по време на дългия ви път от фронта.  В името на вашата безопастност, вие ще бъдете заведени далеч от тези зими, където местните хора знаят  всичко за престъпленията, които сте извършили срещу тях през толкова войни – не само тази последната война.  Ще ви закарат във Франция, която е загубила много от смелите си млади мъже.  Там ще работите.  Вие сте обикновенни войници, за това се очаква  че ще работите в компенсация на страшните злини, които сте причинили на света.”

Сержанта скръсти ръце и се ухили.  „Ще ви дадат храна и ще поемете по пътя на далеч от фронта и от войната.” Той махна с ръка към прозореца.  „Дъждовете са отнесли железопътната линия на юг от тук,  вие ще марширувате с вързани ръце.  Ще имате честта да бъдете пазени от тези чудесни момчета – взвод от най-добрите Колониални войски на Франция.  Сигурен съм, че ще разказвате за тази чест на внуците си!”

Данчо охапа езика си.  Погледна от ляво на дясно.  Лицата на българите почервеняха от мълчалива ярост и срам.

 

Превод: Ани Бъсктон

© Февруари 2012

 

 

Guestbook

We'd like to know what you think about
our web site. Please leave your
comments in this public guest book so
we can share your thoughts with other
visitors.

captcha

Enter the text below

After approval your message will be added to our Guestbook